неделя, 11 септември 2016 г.

Градините на детството




Нищо не знам за детските градини днес. 
Имам щастливи спомени от моята. Да, аз съм от онези изключения, които не са намразили непременно грис халвата, фрикасето и кюфтетата. Спомням си как лелите се караха на някого, че не си преглъща лещата, че я складира най-находчиво по бузите си, и как нарочно и аз по тази интересна хамстерска система започнах да изяждам моята. Едва ли е било от солидарност. По-скоро признак, че съм приемала градината като територия за наблюдения и експерименти.
Помня дългата маса, около която всички заедно по обед се нареждахме с вилички и лъжички, както по безкрайните банкети и тържества, които възрастните толкова обичаха и как на половината от децата не им се участваше в празника на мусаката, ама никак. Помня леглата с белите чаршафи в спалнята, наредени едно до друго, както по корицата от онзи албум на Флойд, който почти всеки от нас в един доста по-късен етап имаше на грамофонна плоча. Помня празните големи шарени рафтове за играчки, които стояха повече там като масивен театрален декор.
Помня големия двор, малкия метален олющен локомотив с двата вагона отзад и как често-често скърцаше в ръцете ми кормилото.  Спомням си и празния малък външен басейн с нарисувани по дъното мекотели, черупчести и рибки, из който самоотвержено ръкомахах като водолаз. Шарения скелет на земното кълбо, по което се катерехме и странствахме от южния до северния полюс с лекота, за която всеки бъдещ пилот сред нас едва ли би си спомнял някой ден. Помня клатушкащото се пате на пружина, за което се изчаквахме или пререждахме, както татковците ни висяха за банани пред плод-зеленчука. Купчините с листа, които лелките събираха, а ние при всеки удобен случай превръщахме в истински есенен порой. Помня и доста добри приятели, повечето момчета.
Сега седя от другата страна на оградата и не виждам чак толкова голяма разлика. Всъщност не гледам нито в двора, нито разглеждам децата. Погледът ми се е фиксирал върху надписа, окачен над вратата “Детска градина”. И се хващам като удавник за тази втора част от словосъчетанието: Г-Р-А-Д-И-Н-А. И несъзнателно потъвам, барабар с цялата табелка, надолу към едни малко мрачни дълбини на мисълта. Като възрастен идиот точно в този момент си мисля за естествените и изкуствените градински торове, за пестицидите и разните вредители, за гигантските оранжерии на фона на онези домашни еко ферми и на неподредената градина на баба ми Атанаска, в която имаше семейство зайци, а на крушата до тях - люлка от две въжета и дъска. И без да искам потъвам още по-надолу и правя брутални аналогии с растенето, растенията и разликата между грижите на ръцете и грижите за масовия потребител и искам да се спра преди да дооформя в главата си страх от несвободи и съчинени задължения. И точно тогава спасително обръщам семантиката в поезия и г-р-а-д-и-н-а-т-а на мига избуява в най-различни по вид и цвят метафори – от подредената дзен миниатюра с вода, камъни и мъхове, през дива джунгла, покрай баобабите на принца с розата и овцата, до вдъхновения Ван Гог на мостчето и всякакви спасителни пейзажи, наивни пасторални стерео картички и какви ли още не интерпретации.  И изведнъж като удавник се хващам за най-естествената сламка, която ми подава услужливо паметта: “Растението е като човек, само че обърнат с главата надолу”, твърди Дарвин преди повече от век. И това е. Чисто нова, като току що изплувала от Ганг, се почесвам по корените си за подкрепа, зарязвам семантиката и поезията и просто махвам с ръка към един безкрайно смел тригодишен човечец, който сред всички деца зад оградата, е вперил поглед точно мен и който вчера едновременно с решителност и с най-миролюбивата усмивка викаше към щурото петгодишно момченце от батута: “Аз съм по-силен!”. 

*за градината: цвекло, целина, морков, розов домат, краставица, всякакви чери домати, чушки, зелен фасул, царевица, баница за основа, четири размера шишчета

Няма коментари:

Публикуване на коментар

LinkWithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...