събота, 7 декември 2013 г.

НикулДЗЕН



Тибетските монаси рисуват с цветни песъчинки от стрити на прах скали (често дори полускъпоценни и скъпоценни камъни) пясъчни мандали. 

Изписват фини детайли с дни и седмици. Смисълът на рисунката е както в символиката на картината, така и в самия ритуал на уединение и концентрация в настоящия момент. 
Като метафора за непостоянството на живота след завършването на цялата картина всичко бива разрушено и символично изметено на малки купчинки. Една част се разпръсква сред присъстващите, една част се изсипва в близкия водоем, като поверието е, че така тя ще достигне до самия океан, донасяйки изцеление на целия свят.   
И аз така… само че с житни семена и бобови.
Вече ви споделих снимки от никулденската вечеря, сега с думи да ви я разкажа.
Накисвате във вода трудно увиращите житни: бял ориз, кафяв ориз, черен ориз, жито. Да престоят така цяла нощ. Половин час преди готвене накисвате булгур и просо. Разстилате кори нори върху подходящи основи –  квадратни чинии, а защо не и дървени дъски. Гланцовата страна към чинията. В дълбок тиган с незалепващо покритие завирате първо накиснатите оризи един по един. На силен огън. До сваряване и извиране на водата. В малко съдче изсипвате всеки от готовия ориз и наръсвате отгоре малко захар, морска сол и оризов оцет. 
Всъщност имитирате суши овкусяването. Няма мазнина. След като разбъркате и сместа изстине, я нанасяте върху кората нори. 

Реших да следвам щриха на тъканата черга – първо защото не разполагах с времето на монасите и второ защото всяка от 20 култури, които бях приготвила си изискваше своето си време за увиране. Трето, за по-балканско. Като бонус, ето ми гарантирани облаци повече от два часа и половина над печката. Може да сложите няколко съда с вода и да варите едновременно, но аз реших,че е по-дзен да си ги варя в щафета. И така започна голямото варене… Бял ориз, черен ориз, кафяв ориз (шампион по бавното увиране, жито, булгур, просо, киноа, амарант, гречка, кафява леща, червена леща, зелена леща, овесени трици, царевичен грис, ленено семе, маково семе, сусам, мароканския кускус ( той не изисква варене, а пара или упорито разрохкване с мокри ръце). Малки количества - около 3-4  лъжици от всяко.
Дано не пропускам някое… Всяка сварена култура беше овкусена по познатия за сушито начин и втъкана в чергата. 


Някъде по средата на Голямото Варене сложих във фурната престоялите половин ден в лимон, сол и  девесил линчета, наръсих ги със соев сос, черен пипер, кафена чашка бяло вино и щипка кимион, няколко листенца дафинов лист) Загърнах хартията, но не плътно и хайде във фурната на 200 градуса (реотани) за 25-30 минутки.
Рибките полегнаха върху чергата и бяха поднесени на трапезата.
Като метафора за непостоянството на живота след завършването на цялата картина всичко беше разрушено и символично изядено. Моята техника на изяждане беше следната: обезкостяване на линовете ( супер лесно), монтиране на филенцата в единия край на листото от норито, върху оризите, навиване на руло и хапване с нож и вилица. Парченцата бяха далеч от естетиката на сушито, но вкусът… ах, вкусът…



Няма коментари:

Публикуване на коментар

LinkWithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...